Maria Beverino

„…За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.” П.Р. Славейков

Селцето Беверино е малка спирка от италианското ми лятно пътешествие. Ще преспя тук и рано сутринта, когато се събудя, ще съм на 32. Тихо е. Ухае на цитруси и маслини, а планината срещу мен сякаш протяга ръка за прегръдка. Изпращам последните лъчи на слънцето, то бавно се скри зад хълма и тогава я видях. Мария – първият и последен човек, който срещнах в Беверино. „Добре дошъл!”, ми каза тя и докато галих мързеливата й бременна котка, ме упъти за хотела. Пътят минаваше през малък римски мост, буквално влизащ в къщата й, а оттам – до прилепената към нея църква.

Вечерната разходка ме срещна отново с Мария. Седнала на балкона, започна да ме разпитва. Накрая заключи, че съм добро момче, затова ми предложи в утрешния ден да разгледам църквата „Светия Кръст” и да се присъединя към неделната меса.

Рано сутринта, пренасяйки багажа до колата, видях Мария в градината. Покани ме да разгледам църквата и докато мятах чантите в багажника, вече ме чакаше с ключ в ръка.

Тя отключи тежките врати и влязохме в църквата. Позволи да снимам и ми разказа историята й, която се преплиташе с нейната лична история. Сицилианка, омъжена за мъж от Беверино, венчала се в църквата на Беверино, пяла в църковния хор. С гордост сподели, че е седяла на всяко столче. На всяко столче се е молила. След сватбата се преместили в Сицилия, създали две деца и живели щастливо, докато той починал преди 35 години…

Мария се усмихна тихо и погледна халката на треперещата си ръка – не разбрах от вълнение или от старост. Беше на 83. Толкова много обичала съпруга си, че след като се пенсионирала се върнала в Беверино. Купила къщата до църквата, чиито стени още пазели младоженческите им клетви за вярност, на онзи висок баир, където да е по-близо до Него и до Бог. Започнала да се грижи за църквата. Всеки ден палела свещи и се молела Господ да даде на любимия й най-доброто място и да упокои душата му. „Знаете ли, моят Фредо е тук. Тук, където е поел първата си глътка въздух, където е проходил, където ме целуна за първи път, където ме направи жена… Нощем чувам стъпките му, сутрин усещам дъха му с аромата на кафето си… Той е в Беверино, а и аз съм тук. Нашата обич няма да умре! Ние оставаме заедно…”

Гледах църковните фрески и си представях детето Мария, булката Мария, майката Мария, вдовицата Мария… Сълзите по лицето й от щастие, от любов, от мъка… Имах усещането, че не се намирам в църква, а в храм на обичта, чиято стопанка грижливо пази ключа от ръждясване.

Мария ме покани на кафе, ала дълъг път ме чакаше и с неохота отказах. Тръгнах към колата, но краката ме поведоха обратно. В този момент пристигна синът й. Мария Беверино нямаше да е сама този ден.
Дълго стоях в колата, преди да запаля мотора. Мислех за Мария, за думите й, за сълзите й… Не бе ли срещата с нея най-неочакваният подарък за рождения ми ден? От онези, безценните, които остават в сърцето! Вече знаех, че ще се върна в Беверино, ще прегърна Мария и ще изпием неизпитото кафе. Тя отново ще отключи църквата и там сред запалените свещици отново ще ми разкаже за Него и за обичта… Халката й ще свети в полумрака като малка звездица и като най-голямата истина, а аз тихичко ще се помоля някога, някъде една Мария да пресече съдбата ми.

Бележка на автора: Този разказ се роди спонтанно след завръщането ми от Италия. За да го изпратя на Мария, беше преведен на литературен италиански език от пресаташето на посолството на Република Италия у нас г-жа Елза Хаджийска, на която сърдечно благодаря. Това е моят малък жест на благодарност към Мария от Беверино. Искам тя да знае, че записах и съхраних нейната история и се надявам, че когато хората я четат ще възкликват: „Е, не е ли страхотно?!“.

Историята спечели трето място в “Конкурс за най-страхотен разказ”, организиран от АртАкция, съвмeстно със SomersBy и издателство Colibri Books!

Снимки на Мария и църквата Светият Кръст.

Previous post FLV – an architectural masterpiece and an unfulfilled dream
Next post Comedy show: “Public transport Sofia”
image/svg+xml

Menu

Follow me

My Instagram