Публикуван в Информационна aгенция “Дартс Нюз”
Инж. Зеки Малунски е на 26 години и работи в сферата на IT сигурността. Хоноруван преподавател в чуждоезиковия департамент на Техническия университет в София по „Компютърни системи и технологии”, занимава се и с „Компютърна сигурност”.
Запален фотограф-любител и почти професионален пътешественик. Обиколил е 40 световни столици и над 150 града в света. Свидетел е и на разрушителното земетресение в Япония през 2011 година. Твърди, че никога няма да забрави ужаса, който е изпитал, но въпреки това не се отказва да пътешества по света и да обикаля екзотични места. Мечтата му е да успее да посети всичките столици на света, които са около 200 общо.
Най-скорошното му приключение е посещението му в Китай и Южна Корея. Посещава Пекин и Сеул, прави туристически тур до строго охраняваната граница, разделяща Южна и Северна Корея. За атмосферата в Сеул, съществува ли страх от война със Северна Корея, как се охранява границата между двете, и какво е Панмунджом тур Дартс Нюз разговаря със Зеки Малунски.
Филм на „Нешънъл джеографик” за живота в Северна Корея събуди любопитството ми да посетя, освен столицата на Южна Корея Сеул, така и опасния тур към границата между двете Кореи. Не знаех нищо за Южна Корея. Предвид обстановката и гледайки филма, ме беше страх.
Приятелите ми се шегуват, че където и да отида става бедствие. Отидох в Япония, стана земетресение с цунами. За посещението ми в Южна Корея всички шеговито ме предупреждаваха, че като пристигна може да пуснат бомба. Въпреки това аз реших с още няколко приятели да пътувам и да разгледам. Любопитството е много по-силно от страха, а и исках да снимам. Пристигнах в Южна Корея от Китай. Бил съм на над 50 летища и никъде не съм имал проблем с това, което нося в големия си багаж, който се товари в багажното на самолета. За първи път на китайското летище, на път за Южна Корея, се сблъсках с невероятни мерки за сигурност. Там ме спряха няколко пъти. Първо, защото в големия куфар имало запалка, второ, имало дезодорант и това не можело. Изхвърлих всичко това, след което ме пуснаха.
Пристигнах в Сеул и на границата също се получи проблем. Проверяващият на „Граничен контрол” на летището при паспортната проверка ми сканира паспорта, след което започна да ме гледа странно, сканира го втори път, след това трети и продължи да ме гледа подозрително. Попитах го какъв е проблемът и той ми каза, че по всяка вероятност паспортът е фалшив.
Поканих го да погледне другите страници и да погледне печатите от другите държави, в които съм бил- Русия, Мароко, САЩ. Виждат се много визи и печати. Извика една служителка, която отново ми сканира паспорта. Даже не знаеше къде се намира България, след което повикаха друга служителка, която донесе списък с всички държави, намери България и видя, че имам право да остана в Южна Корея без виза три месеца.
Минах граничната проверка и се настаних в типичен корейски хотел – празна стая, в която има само гардероб, маса. Това беше къща на 200 години с плъзгащи врати, спи се на земята. След като чух по новините, че Северна Корея се кани да напада Южна, леко се притесних, но на следващия ден като се разходих навън и видях колко много полицаи има и как хората спокойно ходят по улицата, се успокоих. Южнокорейците по никакъв начин не изглеждаха притеснени. При едно от посещенията ми в техен древен дворец екскурзоводката обясни, че те са свикнали от 60 години да живеят под постоянна заплаха от Пхенян и не се притесняват от това.
Тя разказа, че южнокорейците не вярват, че Пхенян може да атакува. Южна Корея много прилича на Япония. Те са били под тяхно владичество доста години и са заимствали доста неща. Хората в Сеул са възпитани, народът е добър, услужливи са, чисто е. Никъде няма кошчета за боклук, но няма и боклук по улиците. Всички говорят английски там.
Когато “Ройтерс” съобщиха, че Пхенян ще нападне Сеул, единственото, което забелязах на улицата е, че имаше по-голямо натрупване на полицаи в бронирани жилетки и с щитове. Те бяха на всяка крачка, по групи.
Какво е Панмунджом тур?
Реших да рискувам и да отида до границата със Северна Корея. Това е така наречения Панмунджом тур, за който прочетох в интернет. Писах на туристическата агенция, която го организираше, платих 35 евро, което включва транспорт, обяд посещение на границата и една обсерватория, която се намира на връх преди границата, от който се вижда мястото, където се събират две реки, едната, идваща от Южна Корея, другата от Северна.
Това е единственото място, на което лидерите на двете враждуващи държави са се срещали. Там има конферентна зала, която е разделена на две – половината е в Южна Корея, другата половина е в Северна Корея. Отвън линията е от плочки. Те комуникират само по един телефон, който е подарен от руснаците на севернокорейците, след което те пък с цел да не ги подслушват го дават на южнокорейците. И до ден днешен използват този телефон.
Интересно е разположението на граничните полицаи там. От страна на Северна Корея са трима. На самата линия, която разделя двете държави, те седят един срещу друг и се гледат. Ако единият реши да избяга, другия трябва да го убие. И един има между тях, разположени са на триъгълник. Това разположение не е случайно измислено, то е с цел някаква тяхна криворазбрана сигурност. Третият гледа за някой, ако случайно бяга към Южна Корея да го спре.. Разходката до границата беше на 29 март, но подготовката за нея беше много дълга, почти една седмица ми отне. Изпратих мейл, за да се запиша за съответната дата, след което получих отговор да прочета всички условия и дали ги изпълнявам. Оказа се, че има рестрикция за тази обиколка за туристи от определени държави. От списъка със забранени държави си спомням само Афганистан и Пакистан, но имаше и други. Има условия, които всеки турист трябва да изпълнява, за да отиде там. Как да е облечен, какъв фотоапарат има право да носи? Част от условията са, че не трябва да си с джапанки, отворени обувки. Нито мъжете, нито жените имат право да показват голи части от тялото по време на този тур, защото се оказа, че това било провокация към севернокорейците. Те го приемат за неуважение и има опасност да започнат да стрелят.
Към границата със Северна Корея тръгнахме сутринта в 9 часа, а пътят е един час с автобус. Преди това разгледахме обсерваторията и там ни срещнаха с една девойка, която е може би единствената успяла да избяга от Северна Корея.
За около час тя разказа нейната история. В залите на сградата имаше нещо като музей, в който бяха показани типични стаи в Северна Корея, в които няма почти нищо. По време на разказа на избягалата от комунистическия режим повечето от жените се разплакаха.
Историята е следната. Тя успява да избяга от Северна Корея, благодарение на майка си. Оттам по принцип никой не бяга, защото властта избива семейството и роднините на избягалия до девето коляно. Първо ги настанява в концлагери, а после ги убива. Девойката разказа, че майка й я ражда в къщи и не я показва на никой 30 години, без ЕГН е и не съществува реално за властите. Докато не навършва 30, тя не излиза от дома си. Майката събира пари и на рожденният ден на дъщеря си й ги дава. Момичето отива на границата с Китай и там плаща, за да я превозят през реката на китайска територия.
От Китай се мести в Тайланд, след това в Тайван и най-накрая успява да стигне до Южна Корея. Там я задържат на летището. Първите 3 месеца я проверяват за това дали не е агент на Северна Корея, дали няма имплантирани подслушватели по нея. Установяват, че всичко е наред и решават да й помогнат. 3 месеца я обучават на корейски език, защото тя говори на неразбираем за южнокорейците диалект. След 6 месеца й дават къща, в която да живее, държавата й намира работа като екскурзовод и й дава 800 евро заплата на месец. Тя бяга през 2002 година от Северна Корея и вече 10 години разказва историята си на туристи.
След обсерваторията се отправихме към линията, която разделя двете държави. Навътре има около 2-3 км зона, която се нарича Присъединена сигурна зона. Стигнахме до тази зона за около 15 минути. Там има контролен пункт и полицаи, военни ни спряха. Вкараха ни в една зала, в която ни пуснаха пропагандно видео за войната между двете страни, за това колко са близки отношенията между САЩ и Южна Корея и как Ким Чен Ир разхищава държавни пари, купувайки си уискита, струващи хиляди долари и т.н.
Преди да ни вкарат в залата ни дадоха декларация на английски, които всички трябваше да попълним. В нея се съдържаха 10 точки. Като там трябваше да се съгласим, че влизаме в тази Обща сигурна зона на своя отговорност.
Първата точка беше предупреждение, че има реална опасност да умреш, ако севернокорейците решат да стрелят или да предприемат друго някакво действие. След подписването на документа ни качиха отново на автобуса. Полицай ни провери паспортите, дали сме по списък всички, дали не сме с джапанки или отворени обувки или полуголи.
Имаше условие, че фотоапаратът не може да бъде с обектив по-голям от 30 мм, т.е да не може да се снима надалече. Проверяват ги. След това ни прехвърлиха на друг автобус с американски и южнокорейски военни, които да ни ескортират. Te направиха нещо като кордон между двата автобуса. Тръгнахме към 3-километровата зона, където се намира и прословутата конферентна зала, където единствено са се срещали лидерите на двете държави.
Пътувайки през тази зона, американски военен следи постоянно някой да не си извади фотоапарат или телефон, да снима и да не мърда никой от седалката. Слезнахме и ни показаха къде е бил Барак Обама, площадката за хеликоптерите, оръжията, но не дадоха да снимаме там. В тази зона има и мост, който е миниран. Това е единственото място, откъдето може да се избяга от Северна Корея. Няма никакъв шанс някой да избяга през границата от там, затова повечето бегълци отиват през другата граница, тази с Китай.
Беше странно усещане да пътуваш под мост, който всеки момент може да гръмне. Пътят, който отива до границата, се намира под моста. След като стигнахме, ни подредиха по двама и тръгнахме към сградата под кордон, след което по същия начин, под строй и охрана, стигнахме до конферентната зала. Нямахме право никаква крачка встрани да направим.
Бяхме предупредени поне 20 пъти, че никъде в Присъединената зона не можем да снимаме, по никакъв повод. Само по команда можехме да го правим. В Конферентната зала не можеше също да се ползва фотоапарат. В нея има двама военни, които стоят с шапки и очила, които не помръдват и изглеждат като статуи. След като ни разказаха историята екскурзоводката заяви, че можем да си направим снимка с тях, но при условие, че не ги пипаме. Не беше разрешено да се правят кадри и в посока Южна Корея, можеше само в посока Северна Корея.След това пак под строй ни закараха да разгледаме сградите на Северна Корея. Отсреща стоеше севернокорейски военен с бинокъл и ни наблюдаваше. След тура ни закараха в сувенирен магазин, който можеше да се купят само севернокорейски сувенири.
Надвечер пътешествието ни приключи и се върнахме в Сеул.
Няколко дни по-късно, на 5 април, напуснахме завинаги тази удивителна страна.
Ето малко снимки от Южна Корея:

























